До колко са опасни психологически тщеславието и гордостта, ако се развиват безпрепятствено, добре е показано от свещеник Александър Елчанинов в книгата му "Записки": "Да се опитаме да очертаем главните етапи на развитието на гордостта от лекото самодоволство до крайното душевно помрачаване и пълната гибел.
Отначало това е само заетост със себе си, почти нормална, съпроводена с добро настроение, преминаващо често в лекомислие. Човек е доволен от себе си, често се смее, подсвирква си, тананика, щрака с пръсти. Обича да изглежда орогинален, да поразява с парадокси, да остроумничи, проявява особени вкусове, капризен е в храната. С желание дава съвети, намесва се дружески в чужди дела и неволно разкрива изключителния си интерес към себе си с такива фрази (прекъсвайки чуждата реч): "Вижте какво ще ви кажа..." или "Не, аз знам по-интересен случай...", или "Аз имам навика..." или "Придържам се към правилото...".
Говорейки за чуждата мъка, някои безсъзнателно казват за себе си така: "Аз бях така потресена, че и до сега не мога да дойда на себе си." Едновременно с това налице е огромна зависимост от чуждото одобрение, от което човек ту внезапно разцъфва, ту посърва и става кисел. Но като цяло в този стадий настроението остава жизнерадостно. Този вид егоцентризъм е присъщ на младостта, макар че се среща и в зряла възраст.
Човек е щастлив, ако на този стадий се сблъска със сериозни грижи, особено за другите (женитба, семейство), работа, труд... Ако това не стане, болестта се развива по-нататък.
Появява се искрена увереност в собственото си превъзходство. Често това се изразява в неудържимо многословие... Егоистичната природа на многословието изобщо не се намалява от това, че то понякога е на сериозна тема. Гордият човек може да говори за смирението и мълчанието, да прославя поста и да дискутира въпроса кое е по-висше - добрите дела или молитвата.
Увереността в себе си бързо прераства в страст да командва. Той посяга на чуждата воля (без да понася ни най-малко посегателство спрямо своята), разпорежда се с чуждото внимание, време и сили, става нагъл и нахален. Неговата работа е важна, чуждата е дреболия. Той се захваща с всичко и се меси във всичко. На този етап настроението на гордия се разваля. В своята агресивност той естествено среща противодействие и отпор - появява се раздразнителност, упоритост, свадливост. Той е убеден, че никой не го разбира, дори неговият духовник. Сблъсъците със "света" се изострят и горделивецът прави своя окончателен избор - неговото "аз" е против хората, но още не е против Бога.
Душата става тъмна и хладна, в нея се заселват надменността, презрението, злобата и ненавистта. Помрачава се умът, различаването на добро и зло се обърква, понеже се заменя с различаването на "мое" и "немое". Такъв човек не се подчинява на нищо. Той е непоносим във всяка компания. Неговата цел е да прокара своята линия, да посрами и порази другите. Той алчно търси известност, дори и скандална, отмъщавайки на света, че не е бил признат от него и търсейки реванш. Ако е монах, той оставя манастира, където всичко за него е непоносимо и търси собствени пътища. Понякога тази сила за самоутвърждаване е насочена към постигане на материални блага, кариера, обществена и политическа дейност, а понякога, ако има талант - към творчеството. И тук, благодарение на своя устрем, горделивецът може да постигне някои победи. На тази почва се създават разколите и ересите.
На края на последното стъпало човек скъсва връзката си и с Бога. Ако преди това е вършил грях поради немирство и бунт, сега си разрешава всичко и грехът не го измъчва, понеже е станал навик. Ако в този стадий му е леко, то му е леко с дявола и по тъмните пътеки. Състоянието на душата е мрачно, безпросветно, самотата е пълна, но заедно с това убеждението в правилността на своя път и чувството на пълна безопасност са искрени, въпреки че черните крила ги носят към гибел.
Междувпрочем, такова състояние твърде малко се отличава от полудяването.
Гордият и в този живот пребивава в състояние на пълна изолация (непрогледна тъмнина). Как само беседва или спори той! Или изобщо не чува това, което му говорят, или чува само онова, което съвпада с неговите възгледи. Ако пък му казват нещо, което не съвпада с неговите мнения, той се ядосва като от лична обида, подиграва се и яростно отрича. В окръжаващите той вижда само онези свойства, които сам им е натрапил, така че дори в похвалите си остава горд, затворен в себе си и непроницаем пред обективното.
Ето как се потвърждава дълбочината на определението на преп. Йоан Лествичник: "Гордостта е крайна недъгавост на душата."
Гордият търпи поражение по всички фронтове.
Психологически - мъка, мрак, безплодие.
Морално - самота, секване на любовта, злоба.
От богословска гледна точка - смърт на душата, която предхожда телесната смърт, геена още приживе.
Физиологически и патологически - нервно и душевно заболяване.
В заключение естествено е да поставим въпроса как да се борим с болестта и какво да противопоставим на гибелта, която грози поелите по този път. Отговорът произтича от същината на въпроса - смирение, послушание пред обективното и послушание по следните стъпала: към любимите хора, към ближните, към закона на света, към обективната правда, към красотата, към всичко добро в нас и извън нас, послушание към Божия закон и накрая - послушание към Църквата, към нейния устав, заповеди, тайнствени въздействия..."
...Светителят Игнатий Брянчанинов казва: "Всичко, което правим извън евангелското учение и законоположение, непременно създава у нас вредно впечатление. Всяко дело, дума и помисъл - както благи, така и зли, непременно поставят в нас съответния си печат. Това трябва добре да се знае."
Няма коментари:
Публикуване на коментар